Прочетен: 5522 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 26.01.2011 08:09
12. Далеч от дома.
Той изглежда като Курт Хауенщайн от 1983-та. Само дето няма коса. От двете му страни залитат две мулатки и приликата със "Supermax" направо ми вади очите. Прибира двата пакета "Marlboro" в широките джобове на ризата си без да ги плати и започва да се лигави.
- Май съм свършил парите, може ли с това?...
Вади от дънките разни боклуци и ги трупа пред мен - смачкани флаери, разписки от банкомати, един ожулен ключодържател без ключове и всевъзможни билетчета. При всяко вадене поглежда въпросително, а аз клатя глава - и това не става. Играл съм тази игра поне сто пъти през лятото и изобщо не ми е забавно, но съм спокоен, защото знам, че накрая ще плати. Двете момичета само се поклащат и също се лигавят. Само че буквално. Не знам с какво са се надрусали, но в ъгълчетата на устата им излиза по малко бяла пяна. Те не участват в разговора и ако са някъде, то не е тук. Мъжът не им обръща никакво внимание и продължава да ровичка из джобовете си. Търпеливо чакам и щом ме погледне пускам по някоя служебна усмивка.
- Хей, - сеща се той - знаеш ли, че си първия българин, който ми се усмихва в България?
- Че ти къде си виждал българи и кой ти е казал, че си в България?
- Ами какво е това място? - оглежда се той.
- Това е международна тоалетна - отвръщам му.
Той застива за секунда-две. Изглежда преценява дали не се опитвам да го обидя. Английския не е майчин и за двама ни, и двамата го говорим варварски. После тръсва глава и продължава старата игра. Вади още една хартийка, а после, с блеснали очи, три шарени презерватива.
- Ей това вече ще стане! Да знаеш колко пари съм дал за тях...
Хич не се и съмнявам, но отново отказвам.
- Не става, приятел, аз изобщо не чукам...
- Стига бе - ухилва се той. - Не може да бъде. Да не си откачен? Болен? Гей?..
Човека изрежда с видимо удоволствие още няколко възможности и диагнози.
- Не съм - наляга ме някаква страшна умора.
- Просто съм много далеч от дома...
Той се замисля за кратко и сякаш изтрезнява. Изважда десет лева за цигарите и тихо пита:
- Ти работиш тук по цяла нощ заради твоето семейство, нали?
- Да.
Отговарям тихо, направо го прошепвам, защото гърлото ми се е свило и едва пропуска въздуха. Той се ухилва, вади някакви пари и ги оставя пред мен.
- Вземи. Да купиш нещо на жената.
И тогава ме връхлита огромна вълна от мъка, безсилие, гняв и бяс - всичко едновременно - уцелва ме в диафрагмата, първо ме свива на топка, а после ме разпъва и ме кара да започна да се клатя като шизофреник, като кукла от Москва, напред-назад, а зад очите ми се събира ужасна черна сила. Знам само, че никога няма да взема парите на този човек и никога няма да купя с тях нещо на жена си. Не смея да вдигна очи защото ми се струва, че ако го погледна ще му причиня нещо страшно, ще го урочасам за цял живот, или ще го хвана за шията, или нещо още по-гадно, а човека няма нищо общо. Без да го гледам само плъзгам банкнотите към него.
- Взимай си парите, Курт, взимай ги и се махай...
Той прави точно това. Насочва двете момичета към улицата и бавно поемат надолу. Аз оставам, абсолютно объркан, разкъсван между тъга и гняв, и още куп чувства, които не мога да определя, да се чудя какво по дяволите става с мен, взимал съм бакшиши от пълни отрепки без въобще да ми пука, правил съм какви ли не неща...
Тогава чувам гласът му точно над себе си. Аз съм седнал, а той е доста по-висок. Не съм усетил кога се е върнал. Говори на английски, но вмъква думи и цели изрази на непознатия си език. И аз го разбирам напълно, не дума по дума, а като цели блокове от смисъл, които текат от него към мен.
- Моля те да ми простиш за моята грубост! Всички ние сме толкова недодялани понякога. Аз съм мъж като теб. Разбирам усилието ти, изпитвам респект към труда ти. Давам ти пари защото нямам какво друго да ти дам. Моля те, вземи ги, нали за това си тук, те са просто знак, талисман за късмет, аз те обичам бе човек...
Докато той говори цялата ми твърдост се стопява, разтича се в мен, започва да слепява частите, на които съм се разпаднал и изтича през очите ми. Изправям се и най-накрая се решавам да го погледна. И неговите очи са мокри. Стискаме си ръцете и ги задържаме по-дълго, малко по-дълго от обикновеното, сякаш да довършат разговора. После той си тръгва, само на прага се обръща и ми казва:
- Ей, приятел, и не се казвам Курт, името ми е Гидо.
После догонва двете си момичета и ги прегръща. Така се изгубват по тъмната улица. Пред мен остава купчинката му хартийки с трите лъскави пакетчета отгоре и аз не смея да ги пипна с часове, и си мисля за дома...
Какво ли прави моята любима, дали облича още синята пижама, ако нощта е хладна и пак ли казва на цветята си неща, които никой друг не чува, присяда ли на мястото си вечер, когато всички са заспали, за да помисли само своите неща, и още ли повдига косата си със две ръце, докато чака кафеварката да изпърпори сутрешното й кафе...
Толкова съм далеч от дома.
Слънчевбрягски дневник(щрихи от живота н...
Слънчевбрягски дневник
Наскара прочетох нещо интересно за лясковските градинари - как през тъмните години в началото на 19 век са тръгнали към Сърбия и Австрия, без да са сигурни дали ще се върнат...
Та всичко се повтаря по тези земи, само мащабите са различни...
Хората са същите...
04.09.2010 18:10
Единственото, за което съжалявам е, че когато бях близо до мястото на действието, не направих опит да те намеря и да ти стисна ръката.
Бъди здрав и доколкото можеш - щастлив.
прегърни я и от мен...
и да, всичко се повтаря,
и уви хората винаги остават същите...
Не знам дали можеш да си представиш какво удоволствие е да прочета коментара ти.:))))
можем да изразим обичта си по много начини...въпрос на средства :))) и в случая...
винаги е по-трудно да се приема - особено ако си вътрешно независим и горд човек, какъвто е твоят герой!
много харесах историята ти - поздравления!
05.09.2010 17:10
До октомври - до началоно или до края?
Понеже вече нямам акаунт тук, ще използвам едно добро другарче (което също много ти се радва) за връзка.
milenich